Сънувах стих, красив като морето.
В думите му феерично плувах.
С вълните от вълшебните куплети
като делфин под слънцето танцувах.

Не вярвах, че сънувам красотата.
Реално бе и някак си неземно.
Орфеевски звучеше тишината,
не исках да се будя, да прогледна.

Но перка на акула ме проряза.
Будилникът затрака с остри зъби.
Вместо брега, леглото се показа.
Превърнаха се в бит онези думи.

Опитах се куплет да си припомня,
ала морето бе попило всичко.
Усещах се като пробита стомна
пресъхнала завинаги, до нищо.

Не искам да сънувам вече думи.
Нищожен съм, когато се събудя.
Реалноста изтрива като гума
магията на истинското чудо.