Не ме събуждай... (Площадите издъхнаха в мъгли...)
Не ме събуждай...
(Площадите издъхнаха в мъгли...)
Площадите издъхнаха
в мъгли,
видели толкоз тъжни
есени.
Търкулнаха се в мрачните
ъгли,
изстъргвайки от всеки
късче плесен...
Ръцете ми са
пясъчни часовници,
изтичащи
на глътки непотребност,
загръщащи те
в гаснещи безсъници,
отишли си
със стонове безследно.
И все не можех да повярвам,
че е свършено,
и тихичко угасвах в
необичане.
Разтворих се в сълза
на синя птица.
Във леден пламък изгоря
убийството.
А още помня твойте
обещания –
със тях запълваш зейналите
липси.
Изтръгваш с пръсти всяко
стръкче истина.
Задраскваш ме,
а после ме дописваш.
А как мечтая да е пъстро във
очите ми,
събрали светлина на
тъмен восък.
Да бъдат топли,
минзухарено лъчисти.
Да нося аромат на южни
летни нощи.
Най-тъмна съм със теб
на зазоряване.
Най-светла съм
в червените ни залези.
Не ме събуждай, само ме
прошепвай,
превръщайки в молитва
утрешния спомен...
© Елмира Митева All rights reserved.
