Не мога да повярвам...
Не мога да повярвам, че те има...!
В коралите от спомени отнесен,
аз гаснех мълчаливо до безименност,
с упойката на бяла смърт унесен...
Над моето дихание цъфтяха
цветя от скреж на толкова въпроси.
А мислите набъбнало мълвяха
случайни отговори - късни и износени.
Комарите на времето се впиваха
с хаботчетата от кръвта червени.
Събираха я, после я преливаха
на вечността във жилестите вени...
И ето те - безумно млада и нечакана.
Единствена, която ме поиска.
Видението зад безкрайното очакване -
амнистия с короната на истина.
Цинична си, но всъщност си невинна.
Вулгарна си, а сякаш девствена.
Библейски те познах по името,
със гръцки знак съдбовно смесено...
Не мога да повярвам, че те има...!
Нахлуваш като вятъра над сушата.
Да стане най-невидимото зримо
и в него да останем вечно сгушени.
© Младен Мисана All rights reserved.
