Незапомнящ се интериор на остъклената тераса.

Навсякъде са окачени спомени.

И ти се криеш от минали моменти,

загледан в играещи лъчи.

Бих те снимала така замислен и открит.

Не съм те виждала такъв.

Не мога да повярвам, че си ти!...

Безумно е, че толкова се крихме.

Светът разгледахме и философията в чуждите картини.

И жалко, че очите ми не отразяват блясъка си в твоите.

И жалко, че мислите за друг копнеят...

Сега те гледам как мълчиш.

Да се протегна бих могла.

Да ти разкажа за изписаните листове.

И може би да си направим снимка.

Дано не се обърнеш. Ще те изненадам.

Не мога да повярвам колко чаках!

Пристъпвам развълнувано.

В главата се върти: "Дано ме помни..."

И както винаги в червено.

Гримът се отразява в твойта чаша.

Сега разбирам - нямам нищо да ти казвам.

Ръката ти оставя отпечатък в моята.

Не мога да повярвам за годините!

Сега стоиш, неповторимо вгледан в мен.

Не мога да повярвам за душата си!

Накрая тя намери своя дом!