Колко неща си спомням, докато стоя тук и гледам моето небе…

Небето с толкова чисти и мои мечти,

Небе без помен от фалш и чужди лъжи.

Небе чисто, наивно, добро,

Вярващо в думи за обич, но не и за зло.

А колко по-лоша оказа се любовта от всяка злина,

Колко по-пареща беше всяка усмивка от всяка сълза...

Сълза, превърната в капка дъждовна,

Символ на всяка дума любовна…

…

И чистото и светло небе потъмня,

Сред хиляди мълнии дъждът заваля...

А долу душите човешки и грешни

Щастливи бяха, че отново вали,

Празнуваха, грачеха грозни и смешни

И  не разбираха, че небето всъщност тъжи.

Само аз стоях и гледах мълчалива

Как лъч подир лъч светлината се скрива,

И от чистото безоблачно небе остана само

Поредна капка дъждовна на моето рамо.

Погледнах после мръсната кал,

Поглъщаща в себе си всяко нежно кристалче без жал.

Там, зад нея, зад всичко прогнило

Ме гледаше нещо толкова истинско и фалшиво.

Със страшно фалшива усмивка,

За себе си нещастница – за другите си щастливка,

Една празна, бездушно паднала маска на моето небе,

Превърната в жестоко, нечувстващо вече

Красиво, чуждо и мое лице.

Колко неща осъзнавам, докато стоях тук и гледах

Всъщност не небето чисто, бяло,

А тъжно, мрачно мое огледало…