Нехайно
Сънят не разбира,
че тялото е тленно,
и бяга ли, бяга...
Не му се налага
да мисли за здравето ми.
"Ако искам!" - вика. "Не непременно."
Може да дойде, може и да не дойде.
Сънят не умира
като хората, стопроблемно,
ежечасно, неусетно, уж безопасно.
За него умората е
нехайна забава,
която продължава колкото иска.
Дали,
мисля си,
да не се престоря,
че и аз не съм като хората?
Да поиграем двамата. Да побъбрим.
Да танцуваме и да клюкарстваме
час, два, три...
че дано му омръзне накрая, преди да се зазори
и да легне отегчено
върху клепачите ми.
© Валентин Евстатиев All rights reserved.
