Неистов Хребет
Вървях през слънцето,
през черната му грива.
То нямаше да знае
накъде отивам.
Наоколо бе разпиляна
тишината.
Търкулната на хиляди
парчета
стърчеше от ъглите
на земята.
И само страшен вятър
ме догонваше...
Изгубен бях в грамадното
пространство.
Навеждах тялото си
да не падне
и чувствах синевата
да угасва.
...Вървях зареян в този
вакуум,
насочен със гърба си
срещу мене...
И малък лъч проникнал
в паметта ми
остана оцветен
като надежда.
© Младен Мисана All rights reserved.
