Тази вечер е необикновена...
Навън е мрачно, студено и мъгливо.
Пълна е луната.
Красива е и ни наблюдава.
Дали и тя от самота е натъжена?
Дали е тъжна, че нощта с никой не е споделена?
Вървя, усещам тръпки по стъпалата към врата.
Усещам, тъжно ми е на сърцето.
Облаците прегръщат луната.
Звездите около нея блещукащо танцуват.
Изглежда, че не е сама.
Но и аз не съм сама...
Оглеждам се наоколо и виждам тълпата,
хора, забързани в потока на живота.
Но стъпките, които аз оставям по запотения асфалт,
като че ли говорят ми,
че до мен никой не върви...
Не съм сама, но самотна се чувствам.
Душата плаче.
Тялото ми безтегловно в пространството се носи.
Лицето ми безобразно подсказва как сърцето ми
безмълвно, изморено крещи,
че иска пак...
Да бъде наранено.
От любов да го боли,
от чувства.
Да тупти за някой,
да танцува.
Сега усещам, че съм тъжна.
Усещам самота.
Сега чувствам, че съм безсилна.
Чувствам празнота.
Но ще почакам...
Някой ден отново, знам,
ще се сблъскам с любовта.
Ще грея с онзи плам,
с който ще грее
и слънцето на сутринта.