Една дъждовна капка, преливаща от ера в ера:
зазидан бисер във небесното корито.
Между драпериите от сиви облаци и кълбовидни мълнии,
процеждаща се през божественото сито.
Във своя собствена бетонена и непристъпна крепост,
невидима за всеки подъл, недостоен поглед;
самата тя – слепец, опиращ се о небосвода,
ще оцелее пак – до следващата пролет.
Но облакът е буреносна ложа на пороя черен –
злостен, жлъчен, леден като призрак.
За капката, разбрала, че е тленна, вече време е
в душите бели ...