Една дъждовна капка, преливаща от ера в ера:

зазидан бисер във небесното корито.

Между драпериите от сиви облаци и кълбовидни мълнии,

процеждаща се през божественото сито.

Във своя собствена бетонена и непристъпна крепост,

невидима за всеки подъл, недостоен поглед;

самата тя – слепец, опиращ се о небосвода,

ще оцелее пак – до следващата пролет.

Но облакът е буреносна ложа на пороя черен –

злостен, жлъчен, леден като призрак.

За капката, разбрала, че е тленна, вече време е

в душите бели

                             рани да бродира.