Нещо в храстите се гуши,

през лес вековен аз вървя

към мене плъзва 

гъста, лепкава мъгла от тъга.

Неволята към хората отново

протяга своите отровни пипала,

живеем в смутно време,

в което човек за човека е враг.

Злоба отровна между хората пълзи.

Смехът изчезна. Изчезва светлината...

Изнурени са  човешките лица -

умора, умора, умора…   

За насъщният борба е…

Те алчните крадат ни хляба.

Насита няма човешкото око,

докато шепа пръст не го покрие.

Как нужен е мисия в тези смутни времена!

Земята ще отвърне на удара…