Несподелена любов
Несподелена любов
Ще бродиш дълго по Земята
да дириш непозната със крила,
но ни съм ангел, ни съм свята
и славя се със много имена.
Онази светлина във мрака,
гласът, изричащ нежните слова,
светът, по бузите аленината,
сълзи в очите ти - това съм аз.
Незрима за болни от глупост
и сляпа съм, казват, била.
Мнозина отдавна ме търсят,
но аз искам само теб сега!
Ще бъда дълго в тишината,
където от ръцете ми кристал
ще се отрони кървав на земята,
изписващ думи с алени петна:
"Животът не е някаква отвара,
през вените ми за да изтече.
Докато ме чувстваш, ще съм вечна,
забравиш ли ме - ще умра! "
Ти светиш, а светът загива,
в прекрасно утро - слънчев лъч.
Със скалпел черен здрачът оперира,
разрязва леко бледа, свежа плът.
Пристанище на огнени комети
е твоята усмивка през нощта.
Материя бавно, превръщаща се в етър
под звука на твоите тихи слова.
Крещящи ветрове, стихии бесни
умират в общ, безкрайно силен крясък,
а синята песен на морето -
превръща бавно всяко нещо в пясък.
Времето се движи бързо, но не спира
и от планини остава само черен прах.
Ти светиш силно, а светът загива,
но щом съм с теб от нищо нямам страх.
За мен е вече черно сърцето,
не ще се разпали веч мойта душа.
Дъжд черен, пороен вали в сърцето -
от неговата тежест аз ще умра.
И толкова ли не можа да отвърнеш
на чувствата ми жарки и страстни?
Толкоз трудно ли бе да ме прегърнеш,
а гониш ме с лъжи опасни?
Знам, че в твоето сърце студено
не се види въгленче жар.
То завинаги остава вледенено,
а в моето гори пожар.
Това е песен за любов несподелена,
полека умира моята душа -
изгубена, разкъсана, сломена,
това е нейната съдба.
© Християна Манева All rights reserved.
