Разстлани въглени – душа гори,
небето призовано е към прошка.
Чертаейки си земните следи,
от кармата измолвам си отсрочка.
Ще го вървя жаравения път,
плътта е само граница на смисли.
Сърцето ще пробие тая гръд,
безвремие пищи с чутовен писък.
Откривам се в частици топлина,
във тлеещия сблъсък на вселени.
Отгоре, знам, съм капка светлина,
която е с безкрая споделена.
© Данаил Таков All rights reserved.
paloma66
Изгубих се в посоките на дните. Сърцето ми мълчи. Разнопосочно! Живея си (на някого в очите) Умирам ...
Anita765
Тя стъпи на прага – ефирна и лека, и в кръчмата стана по-тихо от храм. Как зяпаха всички! И питаше в...
paloma66
> Младостта си отива... > > М. Белчев Любовта си отива... В неделя. По здрач Наранена от много човеч...
Katriona
Тази вечер жена му избяга - бе повярвал във калните клюки, псува дълго, с юмрук я налага и ребро над...
Синьо.цвете
Беше залп. Беше взрив. Смъртоносно отеква. Жална майка катери деветия мрак – бели камъни, кръстени в...
nikikomedvenska
Мъжки момичета? Кой го реши?! Кой на шега ни нарича такива? Някой поредния образ съши с грубо сърце ...
For the best experience, use our mobile app. Install it from Google Play.
