Нетърсено намиране
Не те намерих преди сто години.
Ръцете ми премръзнаха от ровене
в камари от лъжи и пустословия.
Пустинно-кактусово трънени дихания
запридаха кълба от празни мисли.
Бурееше над мен едно небе
продънено и болно от безличност.
Не те намерих преди сто години.
Сновеше хром предпролетният вятър
сред сенки на суетни облаци
и се стаяваше в усоите на змии,
а в речен пясък бягаше самотно
следа от бос и жаден детски крак
с ожулено коляно, без илюзии.
Не те намерих. Даже те не търсех.
Прострелваше ме времето, простряно
върху върлина от човешки погледи
и беше нямо, сляпо, недоносено,
безкрай осакатяло от неслучване.
Изплакваха се нощите, забременели с теб
и твоят образ спеше свит по устните.
Тогава ти дойде. И ме разлисти
напук на всички трезвости и вери.
Отми калта и ме нахрани с нафора,
за да поема с хляба опрощение.
Закърпиха се дните отмалели
с игла от смях и капки на кокиче.
Родиха се слънца като поверия
и до прераждане минутите се свиха.
Не те намерих преди сто години,
но днес си с мен за следващите сто.
© Роси Савова All rights reserved.
