Незрими сме
Тъжен си.
Очите ти
прогарят дири
по страниците
на живот отминал.
В кристална тишина
изплакваш ме.
Във вятъра,
погалил месечината,
намираш.
Усещаш ме
като нежния дъжд,
клепачите
рано сутрин
целунал.
Ръцете ни
онази топлина
(измамно)
в спомените
търсят
и срещаме
ги днес едва
за да се отдръпнем.
Страхливи сме
и пак обичаме,
но не достатъчно.
Птици сме,
а небето безкрайно.
Незрими сме.
Тъмно е.
Там
в дълбокото,
където белязах те
с душата си,
със устни,
с длани,
със перото си.
Огорчение
във ядни сълзи
се преплита.
Безлични кашони
със сезони,
годишнини,
ухания и чувства
в багажници
мълчаливо заключваме -
посоките различни.
Сред истини
копнежите виновно
изстинаха.
Студена
е прегръдката
по навик,
последната -
споделена молитва.
Острие -
ръката ти
към моята подадена.
А пръстенът
все още топъл
на масата
със връзка ключове
измива
на утрото надеждата -
незрими сме.
Тъжен си,
а тръгваш си обичан.
Очите ти
прогарят дири
по страниците
на живот отминал.
В кристална тишина
изплакваш ме.
Във вятъра,
погалил месечината,
намираш.
Усещаш ме
като нежния дъжд,
клепачите
рано сутрин
целунал.
Ръцете ни
онази топлина
(измамно)
в спомените
търсят
и срещаме
ги днес едва
за да се отдръпнем.
Страхливи сме
и пак обичаме,
но не достатъчно.
Птици сме,
а небето безкрайно.
Незрими сме.
Тъмно е.
Там
в дълбокото,
където белязах те
с душата си,
със устни,
с длани,
със перото си.
Огорчение
във ядни сълзи
се преплита.
Безлични кашони
със сезони,
годишнини,
ухания и чувства
в багажници
мълчаливо заключваме -
посоките различни.
Сред истини
копнежите виновно
изстинаха.
Студена
е прегръдката
по навик,
последната -
споделена молитва.
Острие -
ръката ти
към моята подадена.
А пръстенът
все още топъл
на масата
със връзка ключове
измива
на утрото надеждата -
незрими сме.
Тъжен си,
а тръгваш си обичан.
© Киара All rights reserved.
