Но как...
Кога съм спряла да живея?
Кога останал е само навика?
Навик, под час да се смея
и никой не намира разлика.
Ала аз усещам разрухата,
отвътре усещам и страх,
че нещата, които се случиха,
отнесоха и мене с тях.
За ръка хванаха момичето,
което усмихнато грееше.
И оставиха само поличбата,
че нявга реално живееше.
Силните думи, които все още
заличават раздялата с мен,
скриват колко безпомощна
съм да не се превърна в тлен.
По спомени свои рисувам се
и не се променям пред вас.
Но отдавна вече сбогувах се,
не остана за връщане шанс.
Но как да излъжа душата си?
Как тя би оздравяла?
Оставям по дати делата си.
Но кога съм живяла?
© Даниела All rights reserved.
