Но щастието е капризна птица
Аз този пъзел цял живот редих…
С фрагментите се смях и роних сълзи.
И с толкова неща се примирих
за да е равновесието дълго.
Внезапно духна вятър единак
и литнаха парченца надалече.
Душата ми превърнаха в сирак,
а утрото приличаше на вечер.
Събирах се. Парченце по парче.
Остатъци с остатъци от слънце.
В поле от мрак с охлузени нозе
пълзях защото исках да си върна
картинката каквато е била…
Но щастието е капризна птица.
Размаха ли към тъмното крила
не се завръща даже и да иска
в студеното, опразнено гнездо
където липсват вяра и надежда.
Остатъци блестят като стъкло,
а болката фрагменти нови реже.
© Дочка Василева All rights reserved.
