Нощният ловец

Разтуптяното сърце денем търси мрак,

а нощем – светлина.

Всичко е във кръв – капчици червени спускат се по нежните й  длани.

Кожата й бяла, а сърцето й студено като леден айсберг.

Душата й е пуста, и е мъртва…също като нея.

Заспала сякаш преди хиляди години и чака той да я събуди…

Нощта е още млада, а гробът се отваря…

Гробницата от мечти разбити на хиляди парчета стъкълца, пръснати навеки по света…

От пълното мъртвило и гробна тишина излиза тя -

все така млада и прекрасна, както беше преди сто лета!

Косите й - все така дълги, черни и прекрасни - като гарвановите пера.

Очите й - сини като безбрежен океан, но пълни само с болка и тъга.

Но как светят…

Ах, как само светят, щом усетят единствения и неповторим - страхът от ада…

Щом ловец подгони своята си плячка

само от подземни същества - демони на страх, за бягство от смъртта,

но уви… накрая смърт ужасна!!!

Ловецът - това е тя – гони, дебне и преследва страшни същества

из тесните и мрачни улици на града…

Изпълнена с болка по дни отминали, но толкова щастливи

и омраза към тези нощни същества.

Ловец от сто лета, но и жертва, паднала във мрежите на любовта…

Една любов, жива толкова години в нейното замръзнало сърце.

Само мечът от стомана, студен също като нея, се забива в този нощен демон,

а после зъбите големи как само се забиват в плътта - с такава лекота

нощният боец и неговата жертва - приказката демонична, стара, колкото света.

Боговете си мълчат, но и тя не пита – дебне, напада и убива.

И то със тази страст, с която целуваше и него.

Нощният боец, убиец на вампири е…вампир!

„Каква ирония!” - мислеше си тя през тези сто лета!

А после, а на сутринта уморено лягаше във своя тъмен гроб сама, защото…

Разтуптяното сърце денем търси мрак,

а нощем – светлина!

Лягаше си с мисълта за него, а във ранна вечер не ставаше със нищо по-различно

и така…Завинаги…до края на света…

Докато не стане шепа прах , убита, пръсната навсякъде, а всъщност никъде!

И всичко само заради него…

За да стопли малка част поне от леденото си сърце…

А нейната усмивка блага, изчезнала завинаги от призрачното й лице

все търси неговия поглед да я стопли, но уви...

Те ще са отново заедно в едно далечно царство,  потънало във сенки и във вечен мрак,

царство на страдания и вечни мъки, но те ще са щастливи…

и сърцата им туптящи ще бият отново във едно…

Нели Иванова

30.08.2006г.