Някога
---
Годините вървят, но трайни знаци
сърцето ми и днес със спомен хранят –
за детството в селцето ми – Главаци,
Дойдох си, но за малко – още в двора
ме сръчка тежестта на тишината,
а сякаш чух как баба през стобора
с гълчава ми прекъсваше играта.
Бурканчетата – пълни с пеперуди
и чубрица, отдавна изветряла.
Разбягаха се мишки като луди,
на мрежата и дупките изяли!
Земята е на бръчки, а салкъмът
расте победоносно посред двора -
в листата свидни думи е закътал
и спомени за срещи с мили хора.
Очите ми пресъхнаха. Сега са
по-сухи и от дланите на баба,
когато върху дворната ни маса
разчупваше на морни залци хляба.
Забрадката ù тъмна, като знаме
след вятъра, до бурена присяда.
От нея по-самотен дреме само,
ръждясал вече, тъпанът на дядо.
Каскетът му – последен новобранец,
виси на поста с чест, лета и зими,
а паяжини бдят на дълъг ланец
над вехтите райета по килима...
Прегърнах ги с очи, за спомен-клада,
в дълбоките мисловни чекмеджета.
Усмивките на баба и на дядо
днес топлят и земята, и небето...
---
© Станислава All rights reserved.
