Няма да се върнеш
Небето, сякаш топче от стъкло,
търкулна се, пропука се и плисна.
На огледалото в студеното око,
аз виждам уморените си мисли.
Как искам да си тук и то сега!
Да скриеш дланите ми с длани.
Да счупиш ледената самота,
да ми свариш кафе. И да останеш.
И неочаквано да завали,
да замърморят капките в улука.
Обичам те! - да промълвиш
и да разтвориш лепкавата скука.
Да падне чашката от порцелан,
когато, без да мисля, те прегръщам!
Ала ужасно сам съм. И пиян.
Дори ще пия още, всъщност.
Небето, сякаш топче от стъкло,
търкулна се. Изчезна. Стана тъмно.
На огледалото в студеното око,
аз виждам - няма да се върнеш...
© Ивайло Цанов All rights reserved.
