Обагрено
Каква шарения, колко багри!
Как есента събира всичко –
жълточервените листа опалени
по още зеленеещите тревички,
тъмните борове, укротили лятото,
облечени за зимата с иглички,
а под тях, почти угаснали,
цветенца пролет, изостанали самички...
Така унесен аз си мисля,
щом гората слива меко
пролет, зима, есен, лято,
как те сменят се в човека?
Наесен той дърво е обрано,
обезлистен, отдал си плодовете...
Навярно преливат сезоните в един,
както в душата се излива всичко –
мъки, радости, любов, обиди,
затуй есента човешка е пропита
с дъх на старо вино тръпно...
© Валентин Василев All rights reserved.
