Обикновенно се случва на хора като нас
(дует с Валентина "Русалка" Маринова)
Само да можех да знам
какво правят в момента другите като мен...
Къде е това място, там,
където живота им сякаш е по-добре построен?
Само да можеха да ми кажат
какво още не съм изпълнил като житейски дълг...
Или какво болката ми значи,
какво да направя за да мога да я изкарам навън...
Да имах за миг очите на слепец,
до дъно в себе си да видя
изтръгваща вината в мен,
по тяхната пътека да премина.
И да не търся зримите посоки,
от кулите наивност да се пазя,
издигнати от чувства боси,
сама през себе си да газя...
Само да можех да имам
миговете, които другите сега притежават.
Всичко в мен да разбирам,
да не си позволявам да се самоунищожавам.
Само да можеше по-малко
да ми пука за другите, които вече ме мразят.
И всъщност някак си жалко
е, когато няма кой от проблеми да ме пази.
И срещната в очите на отшелник,
душата си кристално да запазя.
И ударите в тежкия ми делник
с нескрито задоволство да погазя.
Ехидните усмивки аз погребвам,
кому са нужни в пътя ми житейски?
И мравчено в сърцето си подреждам
живеещите в мен блага библейски...
И всяка стъпка води към отричане
на всичко, в което вярва душата ми,
изстрадала за всеки миг обичане
и болна от лудите идеи на съдбата ми.
Така вървя в пътеките безлунни,
безкористно намиращи се във всички нас.
По глътка отпечатък за бездушните,
които винаги се стремя да нямат ни глас.
И ние сега сме героите печални,
защото всичко добро изпълваме със страст,
съдени за грешки тъй неморални,
но обикновено се случва на хора като нас.
Само да можех да знам
какво правят в момента другите като мен...
Къде е това място, там,
където живота им сякаш е по-добре построен?
Само да можеха да ми кажат
какво още не съм изпълнил като житейски дълг...
Или какво болката ми значи,
какво да направя за да мога да я изкарам навън...
Да имах за миг очите на слепец,
до дъно в себе си да видя
изтръгваща вината в мен,
по тяхната пътека да премина.
И да не търся зримите посоки,
от кулите наивност да се пазя,
издигнати от чувства боси,
сама през себе си да газя...
Само да можех да имам
миговете, които другите сега притежават.
Всичко в мен да разбирам,
да не си позволявам да се самоунищожавам.
Само да можеше по-малко
да ми пука за другите, които вече ме мразят.
И всъщност някак си жалко
е, когато няма кой от проблеми да ме пази.
И срещната в очите на отшелник,
душата си кристално да запазя.
И ударите в тежкия ми делник
с нескрито задоволство да погазя.
Ехидните усмивки аз погребвам,
кому са нужни в пътя ми житейски?
И мравчено в сърцето си подреждам
живеещите в мен блага библейски...
И всяка стъпка води към отричане
на всичко, в което вярва душата ми,
изстрадала за всеки миг обичане
и болна от лудите идеи на съдбата ми.
Така вървя в пътеките безлунни,
безкористно намиращи се във всички нас.
По глътка отпечатък за бездушните,
които винаги се стремя да нямат ни глас.
И ние сега сме героите печални,
защото всичко добро изпълваме със страст,
съдени за грешки тъй неморални,
но обикновено се случва на хора като нас.
© Христо Андонов All rights reserved.
