Обръчи от самота
По път
от златен прах
повеждат ме звездите -
да извървя
(дали, защо и как)
Живота свой.
Летя! Напред!
Сред синьо злато!
А шеметни комети
с мисълта си
водят ме към...
следващия скок.
Учудващо е -
лекота напира,
а аз трептя
като глухарче
в утринта.
И няма я
душевната тъга,
(без време)
очакваща ме
да прескоча
пропастта.
И някак ведро
дишат ми гърдите -
без тежест
и без капка страх.
Поели блясъка
далечен
на звездите,
красивото
с очите си
съзрях.
Изгарящата
някога болезненост
сега е сладостна,
атлазена вълнá.
Поема ме
във своите обятия,
разпуска
обръчите самота.
© Петя Кръстева All rights reserved.
