Забравено, едно дете заплака.
Едно дете търси своята майка.
То се взира в очите на хората, за да открие своето братче.
Но тези очи са потрошени стъкла и детето неутешимо плаче,
защото не може да види своето отражение.
Вижда само тъмнината на бездънна пропаст!!!
Декемврийският вятър навява сняг в очите му.
То се свива в тънкото си палтенце.
Сълзите замръзват по бузките му.
Не вижда нищо!
Всички хора изчезват!
То бяга и нещо вика.
Какво ли вика?
Видяло ли е някого?
Ах, ето, през виелицата едва се чува:
- Мамо, мамо... студено ми е на ръчичките... Страх ме е!
Снегът го затрупа в едно ъгълче на очите ти и то потъна в тях.
Плачът му, приличащ на тъжна песен, слезе в гръдта ти, повдигна я в тиха въздишка и заглъхна в равномерното биене на сърцето ти!!!

Детето - това беше онова малко момиченце, което преди няколко години играеше с нас. Същото, което снегът затрупа!
Плачът - това бяха твоите песни. Колко тъжно. Това дете може да ни говори само с песните, които пеем! То се разтапя в тях, превръща се в чувство на песента.
Братчето - твоята отразена природа в някой друг, превърнала се в мечта, която търсиш!
Майката - това беше ти. Появата на детето те натъжи. Стана ти мъчно, че не можеш да го носиш винаги със себе си. То е голямо! Тежко е!

Ръцете отмаляват!
Преплитат се краката!
Ще паднеш!
Ще се удариш!
Лошо!
Ще загубиш приятното усещане и радостта че живееш!!!
Когато детето изчезна, ти каза:
- Хайде да танцуваме! - и се усмихна...