Оседланата вещица
Аз съм онова, другото нещо, любими,
дето върху сърцето си седло на кон носи.
Ти не се плаши...
Да има как, все да съм боса,
а пред мен - зелени откосите.
Все в акъла ми - дървена къща, любими.
(... дявол знае, защо ми е нужна...
обаче за скривалище става).
Значи не съм я заслужила,
щом Господ не ми я дава...
Къде другаде да се скрия, любими?
(... видя ли, каква съм пъзла?)
Хората казват, че къщите са приюти,
а над мен - само луната.
Най-студеното хладно съм понякога
(... често...)
и не знам как изглежда вината.
(не ти трябва да видиш хиляда вещици...
една обаче е оседланата...)
Да не се плашиш ти остава, любими.
(... и през ум дори не ти мина щом ме избра...)
Животът в добро настроение ли е -
прави подаръци.
Знаеш ли колко ездачи са без седла...?
© Маргарита Василева All rights reserved.
