… още миг...
… още миг...
Тази есен ще се уча да танцувам
с вятъра, преобърнал облачния си трон,
докато едно листо трепти флажолетно,
с обертона на есенните ни души...
Достигам те на най-високия клон,
все по-близо до пламъка на безумието,
(Слънцето е обезболило себе си)
и искам точно от твоята длан да изпия
последната живителна глътка
от най-топлите бълбукащи думи,
(нали смисъла е в мелодията?)...
Вятъра е опънал до скъсване струните си,
накъсал всички съмнения,
приседна на листите в ладията
Напиши ми, че ще ме има...
Че ще ме има после... напиши ми...
че няма да се разтегля в грешни понятия
и оригамите не са само къс хартиен,
щом съм свила в тях своето очакване...
И може би ми трябва още миг
да те открия в себе си...
Безпаметно да се влюбя и...
ако някой ден стана ничия...
да те скътам в няколко следващи живота...
За да мога и след това да те обичам...
© Таня Георгиева All rights reserved.
!Обожавам да те чета! 
