Останахме сиротни, без приятели.

Премного грижи и борби,

 и разпнати на не един,

на  всекидневни кръстове висим.

(дори ги вземаме под наем –

тщеславно е, но днес върви.)

А беше време, когато в шарената сол

топяхме с пръсти залъци и думи,

 по хъшовски деляхме ризи

и се наливахме с домашно вино.

На бардове сърдити пеехме куплетите

и младостта ни беше

по-разгулна и от римлянин.

Децата ни наричаха по име,

обичахме се братски и наивно.

Но този спомен вкорави се в камък

и хлябът лепне от глутен и мухъл.

Поевтиняват старите ни чувства,

тежат кесиите и колата от кен

не може да полее мило

препънатите реплики и чипса.

Сега сме само сътрапезници,

които дразнят сервитьорите с апатия

и те откъсват бързо сметките

на нашето агонизиращо приятелство.

Ще пийнем бързичко, на крак,

по чаша светло пиво

и с Данчо от „Сигнал”

ще потъжим за времето,

когато бяхме млади и щастливи...

                                          Златина Вълева