Остави ми последния шанс
Трима сме, Господи, - аз, ти и Времето.
Влачим хомота, вървим и мълчим.
Ти - с постоянство, аз - с нетърпение,
то между нас като облаче дим...
На Времето никак за нас не му пука -
тича, препуска във тръс и галоп.
Понякога спира, усмихва се глупаво,
брои часовете си, тръгва отново...
Аз съм, която отнася шамарите.
Твоите - че съм на грешното място,
негови - ако съм го изпреварила,
слушайки думи на паднали ангели...
Все съм сгрешила посока и скорост,
даже когато на място стоя.
Ти се усмихваш ехидно отгоре,
Времето чука на грешна врата...
Аз съм, която се чувства несигурна
все извън точния ден или час.
Знам, че от мене ръцете си вдигнал,
но остави ми последния шанс...
© Дочка Василева All rights reserved.
