Островът
ОСТРОВЪТ
И трябва да си сам на този остров -
към който си пътувал цяла вечност.
Прибоят да те хули с думи остри.
За смях да ставаш на звездите вечер.
И с трепет да пробягваш по вълните
на миналото, без да го докосваш.
С надежда като гларуса да литваш,
на пясъка без сили да се просваш...
Тогава ще се хвърлиш във водата.
И като брат с акулите ще бъдеш:
готов със зъби да разкъсаш брата
и собствената плът дори да ръфаш.
Ще стигнеш дъното, където в мрака
кипи живот из нивите подводни.
И стадо октоподи многоръки -
размахва сръчно сърпове отровни.
Светът и тук на себе си е верен.
Вода и мрак от тебе го отделя.
Зад блясъка на хладна перла
с горещ капан тридакната те дебне.
И хукваш пак - в обратната посока.
А цял живот така си се залъгвал:
със онзи Остров, прокълнат от Бога,
на който никой не остава дълго.
© Любен Стефанов All rights reserved.
