Осъдени завинаги
... Черната композиционна решетка ("black grid") в безкрайно самотните абстрактни картини, не - вселени, на холандеца Пит Мондриан е всемогъща именно заради това, че покрива всичко и се врязва във всичко, а същевременно линиите ù не се докосват навсякъде до края на платното. Там, както и в живота, няма абсолютна завършеност. Има само безпощадност.
... Дните ни се нижат един след друг с чувството, че сме осъдени от някакъв невидим Страшен Съд - да страдаме завинаги.
Бледите
пурпурно-червени залези
на радостта -
ненарисувани и неизпяти,
неизказани -
отдавна са
изстинали
в душата ми.
Замръзнали,
напълно вкочанени
във скръбта,
която
непрекъснато извира
във сърцата ни.
Защото сме завинаги
осъдени.
Как всичко тук - във мене,
в тебе, в хората
наоколо -
умира
преждевременно!
А раната в душите ни
отворена
кърви.
И в нея младостта погребваме.
Безсмислено погубена.
И даже времето мъчително върви,
защото знаем,
че завинаги робуваме.
Прокълнати.
Копнеем за свободни срещи,
за пътувания,
за безбрежност...
за любов, за всеотдайна нежност.
А не се познаваме
и няма да се срещнем
никога!
Отдавна сме престанали
да вярваме на обещания.
Да вярваме на себе си не смеем!
Не вярваме дори
в копнежите, желанията си -
сънуваме простор...
И вечно ще се лутаме
като слепци в затвор,
загубили надеждата,
че някога ще почнат да живеят.
... няма да се срещнем никога.
© Иван Бързаков All rights reserved.
