Осъдени завинаги
... Черната композиционна решетка ("black grid") в безкрайно самотните абстрактни картини, не - вселени, на холандеца Пит Мондриан е всемогъща именно заради това, че покрива всичко и се врязва във всичко, а същевременно линиите ù не се докосват навсякъде до края на платното. Там, както и в живота, няма абсолютна завършеност. Има само безпощадност.
... Дните ни се нижат един след друг с чувството, че сме осъдени от някакъв невидим Страшен Съд - да страдаме завинаги.
Бледите
пурпурно-червени залези
на радостта -
ненарисувани и неизпяти,
неизказани -
отдавна са
изстинали
в душата ми.
Замръзнали,
напълно вкочанени
във скръбта,
която
непрекъснато извира
във сърцата ни.
Защото сме завинаги
осъдени.
Как всичко тук - във мене,
в тебе, в хората
наоколо -
умира
преждевременно!
А раната в душите ни
отворена
кърви.
И в нея младостта погребваме.
Безсмислено погубена.
И даже времето мъчително върви,
защото знаем,
че завинаги робуваме.
Прокълнати.
Копнеем за свободни срещи,
за пътувания,
за безбрежност...
за любов, за всеотдайна нежност.
А не се познаваме
и няма да се срещнем
никога!
Отдавна сме престанали
да вярваме на обещания.
Да вярваме на себе си не смеем!
Не вярваме дори
в копнежите, желанията си -
сънуваме простор...
И вечно ще се лутаме
като слепци в затвор,
загубили надеждата,
че някога ще почнат да живеят.
... няма да се срещнем никога.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Иван Бързаков Всички права запазени
