Жената от другата страна на огледалото,
 жената с побелели коси - аз съм млада,
 жената, която ме гледа, преди да се сресва привечер,
когато усеща присъствието на тила си,
 а всъщност е пусто като гора без пътища,
като дива роса, стичаща се по кожата,
само малко секунди, само спирки за връщане,
 в детето, което някога се влюбваше.
Жената говори, простира прането,
завързва хвърчила по балкони като дървета,
 тя просто забравя, че идват сезони,
 че някъде любовта е така силно в нея.
 Жената се смее и пие червено вино,
жената прегръща детето си силно,
толкова силно, колкото любовта така далечна.
 Жената от другата страна на огледалото,
 жената, която познава света на цветята,
 ще стане както всяка сутрин, между два свята -
 онзи, дето е поточе и другият - потънал в морето.