Свиквам. Тишината е писък.
Безпокойствието е на равни интервали.
Само във нечетните секунди. Дишам.
Дните нямат доблестта да ме прежалят.
Все още съумявам да живея.
Лицемерно си прехвърляме вина.
С живота. Оправдания за вчера.
Обещания загиващи на сутринта.
Но свиквам. И не искам нищо.
Прашасала е входната врата.
И без това, не чакам никого.
По-разумно е да съм сама. ...