Пак ела
парнар(Пламен Парнарев) & Djein_Ear(Джейни)
Аз съм удавникът,
който отхвърли
някога
сламката в твоето око.
И бавно плува… бавно отплува
възседнал гредата.
В своето…
Аз съм спасеният,
дето прие
даром
другата истина
за хоризонта след теб.
И остана без глас.
... Само нощем в него
се лутат преспи
от
забравени снегове.
Аз съм осъденият.
И дълга е самотата
на постелята
нощна
без теб...
Колко празни надежди
и мигове,
колко есени крия сега.
И навярно
от днес приближава
в мен
побелялата вярна луна.
Ще забравя прастарите истини
на изтекли безгрижни реки.
С тях ще стрелям от упор
в лицето си.
Ще разстрелвам самотните дни.
(Колко празни гнезда по небето
на отдавна умрели звезди...)
В светлината им бавно угасваме –
без преструвки,
без поза.
И грим.
Колко празни ръце помежду ни.
Колко обич изгубих сега.
Неусетно от днес
приближавам
долината на тихия сняг...
Пак ела...
И нека е топло.
Този студ
е само
очакване...
Пазя в мен
всички влюбени думи
след поледиците
в душата ми.
Пак ела... и нека ръми
закъснялото
лято
в очите ни.
Нека слънцето
в този стих да прогони
окъснелите в мене
мъгли.
Пак ела... после
нека е зима!
Пролет ще бъда за теб
със забравени
в лято
желания.
Пак ела...
И когато си тръгнеш отново,
вятър
пролетен
в теб
ще шепти
моите дни,
в самотата изгубени
някъде
между преспи,
очакване.
И
... този стих.
Аз съм удавникът,
който отхвърли
някога
сламката в твоето око.
И бавно плува… бавно отплува
възседнал гредата.
В своето…
Аз съм спасеният,
дето прие
даром
другата истина
за хоризонта след теб.
И остана без глас.
... Само нощем в него
се лутат преспи
от
забравени снегове.
Аз съм осъденият.
И дълга е самотата
на постелята
нощна
без теб...
Колко празни надежди
и мигове,
колко есени крия сега.
И навярно
от днес приближава
в мен
побелялата вярна луна.
Ще забравя прастарите истини
на изтекли безгрижни реки.
С тях ще стрелям от упор
в лицето си.
Ще разстрелвам самотните дни.
(Колко празни гнезда по небето
на отдавна умрели звезди...)
В светлината им бавно угасваме –
без преструвки,
без поза.
И грим.
Колко празни ръце помежду ни.
Колко обич изгубих сега.
Неусетно от днес
приближавам
долината на тихия сняг...
Пак ела...
И нека е топло.
Този студ
е само
очакване...
Пазя в мен
всички влюбени думи
след поледиците
в душата ми.
Пак ела... и нека ръми
закъснялото
лято
в очите ни.
Нека слънцето
в този стих да прогони
окъснелите в мене
мъгли.
Пак ела... после
нека е зима!
Пролет ще бъда за теб
със забравени
в лято
желания.
Пак ела...
И когато си тръгнеш отново,
вятър
пролетен
в теб
ще шепти
моите дни,
в самотата изгубени
някъде
между преспи,
очакване.
И
... този стих.
© Евгения Тодорова All rights reserved.
