Палачът хвана непокорната светица
Палачът хвана непокорната светица,
че тя над грубостите му се бе надсмяла,
решил да види във очите й сълзица,
мачкайки в душата й невинност бяла.
На помощника си заповяда:”Ти води!
С тебе само знаеме, че е безгрешна.
Слушай ме добре! Жесток до крайност ти бъди…
Дано от страх на кладата да стане смешна!?”
Тоз час помощникът призна, че е готов
да качи “кучката” и този път на клада,
защото носи във сърцето си любов
и участта да стане жертва й се пада.
Такива мъки той може да й сътвори-
десетки е погубил, но защо жената
сама косата си пред всички изгори:
показва смело, че не чувства тя вината,
от него – гърбавия, тя не се страхува,
а беше само преди миг тя чернокоса,
но озарена, срещу пламъка ликува
и ето я, сама към него тръгва – боса:
разбира тя след миг какво ще я очаква,
потъва в озарение на ведър сън,
че и в смъртта си любовта еднаква,
отекна във гърдите на палача като звън.
© Валери Рибаров All rights reserved.
