Парадокс
И къде в крайна сметка остана животът ми?
Радостта ми в кой ъгъл умря?
Спят съдбите ни – в бездната – там, между две стени
две вихрушки от дим и тъга.
И забиваме свойте бетонени кръстове
във кървящата Майка Земя
и не помним, че някой умрял и възкръснал е,
за да ни даде доброта.
И светът ни тъй сляп и жесток е създаден…
или ние го правим такъв
и се молим на Бога забравен,
удавен в океани от завист и кръв.
И проклинаме с цялата злоба във себе си
тая дремеща наша съдба.
И разкъсваме жадно, със зъби, небето си
и забравяме свойта луна.
И ще бъдем такива до края на дните си
(който може да дойде и утре)
Ще преследваме стръвно в мъглата душите си
и ще пъдиме слънцето сутрин.
© Елица Мавродинова All rights reserved.
