(дует с Скайблу Ирина)

На прага - Денят целуваше Нощта,
облечен той в светлина, а тя в "дарк".
Докосване, едва - разделя ги мъгла,
разстлала се в алеите на Сентрал парк.
Градът ли спи, или морето...
Забравило е да заспи?
Тишината леко се промъква - там до теб,
за да изтръгне звън от черна врана.
Не от чайка бяла.
Това е песен неизпяна.

В друг един живот, като се появиш,
падащият дъжд, който ни мокри долу,
ще ти стане ясно и бързо ще решиш,
дали да се превърнеш на вода отново
(усещам огъня да загасяш с болка)
(усещам те, защото просто го мога)
Не се ли изгубихме по пътя си?
Един след друг, паралелно или случайни?
Това, което искахме да споделим,
да е чак накрая на тунела и да ни чака...

Паралелна неопределеност в облак бял,
от който мълнията пада и сее смърт,
а дъждът прорязва облака над хълма спрял
не хълм - къртичина на кърт.
В края на тунела светлината... е влак,
налитащ върху нас.
А споделянето - то е кражба на Деня,
откраднал в Нощта в мъглата.
Обичани, обичащи...
Това е край в ръцете на Зората.

Не виждам дните си, злокобно черни,
сякаш ослепял бях без теб, свещице моя.
И когато моят дъх твоя дъх намери,
дали да спра и да пренощувам във покоя?
(усещам искрите, които ни съпровождат)
(усещам мислите ти, върху моята кожа)
Дали да си ги поделим - тези стари мигове?
Един до друг вървим и си подаряваме стихове,
сякаш не аз или ти съществуваме, а само времето -
то разказва за двама, които не могли да са тук...