Есен...

Слънцето облива ме със своята усмивка,

потъвам в нея, но не ме докосва...

Би трябвало да и аз да се усмихвам,

но някъде далеч са тези чувства...

...

Претърсих

и с нокти раздирах душата си,

за да намеря бялото перо доброта.

Когато го намерих,

спря сърцето ми,

не удържа,

предаде се на тежестта...

Обгърнах го с ръка,

повдигнах го,

душата ми прегъна се,

прекърши се...

не издържа...

Колко тежко било да носиш на плещите

леко и бяло перо доброта...

...

Есен...

Верига желязна след себе си нося.

По черния път звучи Болеро...

Железни рани кървят в сетивата износени.

Тежи ми проклетото бяло перо!...