Със зората пристигнал, край порта и покрив порутен
китка здравец оставих, усукан със слънчеви нишки,
та – когато градът се окъпе из бъдното утро,
даже спомен да няма от болки, тъги и въздишки.
Да забрави как хлипа вдовицата свойта несгода
и дечицата дребни да има с какво да завие,
да прогледне слепецът, а хромият пак да проходи,
и да пуснем във шепата на печалния просяк магия.
Да се кротне градът – да изпушат комините тежко.
Да измие дъждът от чернилки и сажди площада.
Да обърне най-сетне народът очи към небето.
... Ала някой извика: – За крилата му давам награда! ...