Песен за недосънувания Живот
ПЕСЕН ЗА НЕДОСЪНУВАНИЯ ЖИВОТ
Но каквото изтече през моите пръсти, изтече.
Вече почнах пари да събирам за другия свят.
Да си купя костюм. И на мама да купя елече.
И да взема за тати две ризи от долния кат.
Да му носиш и вино. Налей му от крайната бъчва.
И да тръгнеш през август! – мама кротко в съня ми мълви.
Тук е много студено. Ела си. Недей ме измъчва.
И са жълти и тъжни студените Райски треви.
Ала аз ще се вържа на прага със седем синджира.
Ще крещя, че не искам пред портала със златен обков
да се мъчим взаимно и във всеки от нас да умира
озверяла, душата – от дълга роднинска любов.
Вдигам брадва насън и сека родословния корен.
Ако ще, подир мен да расте само трън и бодил.
Ако трябва отново със тях да живея и горе,
по-добре да не тръгвам. По-добре да не бях се родил.
А когато премина през райските порти оттатък,
да ми стане по-ясен на нещата ужасният ход –
ние малко живеем не защото животът е кратък,
а защото сами го скъсяваме този живот.
Мама вика в съня ми: – Излез от живота объркан!
И проклет да е, сине, навеки денят ти рожден...
Аз отварям очи. И не вярвам. Очите си търкам –
не сънят, а душата ми сякаш си тръгва от мен.
© Валери Станков All rights reserved.
