Писмо
Писмо
Срещата с теб съвсем не бе случайна.
Помниш ли, как край нас минаваше времето?
Помниш ли, как за нас сякаш то беше спряло?
А усети ли как сърцето ми бясно тупти,
защото аз чух ясно твоето...
Туптеше с моето в ритъм един.
Усетих го, почувствах го с пръстите си...
Сините очи ме пронизват и сега,
а дори не мисля за теб.
Русите коси ме галят по лицето и сега,
а си толкова далече от мен.
Не помня думите ти.
Виждам само лицето и усните ти...
А вкусът ти беше сладък,
някак мил и тайнствен...
Нещо нежно ми говореше, но тишина...
А този миг...Беше всичко...
Оставих те да си тръгнеш.
Повярвах си, че така е по-добре.
Какво бих казала сега ли?
Боже, не знам.
Да можех да ти кажа, че ще е красиво.
Да можех да ти кажа, че никой няма да страда.
Но не мога.
От любовта боли и винаги е било така.
Не знам, какво друго да ти кажа сега...
Мило, мое момче...
© Марина Петрова All rights reserved.
Радвам се, че ти допада.
