Писмо до...

                                   Ръката  трепереща гали белия лист,

върху който искам да ти напиша

за нещата, които не успях да ти дам.

Споделил ги бях с четирите посоки,

от които при мене влизаше вятърът

и ми бе донесъл всички вести за теб.

Стаил ги бях, да не изчезна нанякъде.

Сега едно по едно мъчително вадех,

споделям ги с теб.

Когато срещнех на изтока погледа,

исках да ти подаря светлината на лъчите,

които оповестяват новото начало

и то да започва с теб:

с поднесена закуска в леглото,

с розата с дъха на косите ти,

с усмивката, грееща от очите ти,

с думите: ”Как си, слънчице? Здравей! ”

Отправех ли взор да срещна лицето на юга,

исках да ти поднеса топлината на дните му,

която дава пламъкът на любовта

и тя да е свързана с теб:

с нежността на любящи ръце,

с искрите на туптящото си сърце,

с изгарящия порив на тялото,

с думите: ”Любов, дай ми криле! ”

Загледан в пламъците на огнения запад,

очите си спирах и приветствах залеза,

който донася полъхът на нощта

и исках тя да е част от теб:

със страстта, обхванала душата ми,

с уюта на притихналото наше легло,

с устни, пробуждащи спящите в мрака,

с думите: ”Остани при мене, Любов!”

Спрял дъха си пред белотата на севера,

исках да ти дам кристалната му красота, 

която възкресява мечтите ни

и единствено ти да си в тях:

с чистотата на родените думи в гърдите,

с радостта на бледите щастливи сълзи,

с чувствата, превзели хиляди блестящи звезди,

с думите: ”Приеми ме, с мене бъди! ”

П. П. Така и не успях да те срещна,

защото помня, че ти бе само блян,

но споделих го с надежда на вятъра,

че някой ден при тебе ще влезе,

ще поспре и ще ти разкаже,

че можех всичко това да ти дам.