Писмо до Господ
ПИСМО ДО ГОСПОД
Знам, Всевишни, че край и начало делата, небесните, нямат,
но решиш ли да слезнеш все пак за пришествие второ:
влез във моята къща прихлупена, дето на стълбите мама ...
къпе котката рижа, превила душа от умора.
Не разказвай ти нищо за мен. Или всъщност кажи й, например,
че съм жив, че съм здрав и че ходя на църква в неделя,
че си чул как по радио "Ботев" са сричали моето име,
че дори и поема от мене по "Първа програма" са чели...
С кротък дъжд накваси след това и последното стръкче иглика,
дето гасне привечер в смълчания двор. А когато
се събужда по нощите мама, и дълго, и страшно ме вика,
и речи, че ще ида на гости до края на лятото.
И години - пет ката - блажени, раздай на съседките нейни,
под асмите й вързали праведни мисли и думи.
И когато на ъгъла още, внезапно, източена сенчица вейна,
те да ревнат сълзливо: дойде си момчето ти, Руми...
За да видя как в стаята мама лежи, позлатила с дъха си
всички книги и вещи ненужни, в които духът ми живее...
Но понеже е лято, а лятото светли предчувствия ръси,
ще обеля две ябълки сочни, преди да приседна до нея.
Ще посегне отново с ръката си мама, възлека и топла,
да пригали с небивала нежност косите ми детски...
И да сещам как, Господи, нейде, спокойно, зад облак,
клатиш бяла глава и с иглики засаждаш небето...
© Ивайло Терзийски All rights reserved.
