Писмо до мама
/по С. Есенин/
Здрасти, бабче, още ли си жива?
Здрасти, де! И аз така...
Над дома ти нека се разлива
приказна вечерна светлина!
Пишат ми, че много си кахърна.
Пътят ми очите ти, че пият...
Че ме чакаш вечер да се върна
в старомодна вехта ентерия...
Че когато вечер падне мракът
се привижда, татък, зад пердето
някакъв си мен, в кръчмарска драка
да ми втъква ножа под сърцето...
Успокой се! Няма нищо мила.
Туй е от бълнуване лъжа.
Чак пък толко не съм се пропил,я,
тебе, без да видя, да умра...
Все по старому така съм нежен
и мечтая само за това
все по-скоро от тъга метежна
да се върна вече у дома...
Ще се върна щом разцъфне клони
Пролетта във нашата градина.
Ама сутрин, моля те, с поклони
не събуждай чудната картина!
Не събуждай, дето го говорех!
Не вълнувай, дето се не случи!
Много ранни загуби... Умора...
Във живота ей това получих...
И недей ме учи да се моля!
В миналото няма да се върна.
Пада ти се главната ти роля
Светлината в тебе да прегърна!
Забрави да бъдеш все кахърна
и очите пътя ми да пият...
Не ме чакай често да се върна
в старомодна вехта ентерия...
© Красимир Дяков All rights reserved.
Чак започвам и аз да гледам през прозореца и да чакам някой да се появи! 
Прекрасно като ... приказка! Е, понякога приказките ти са малко тъжни, но все пак прекрасни! Поздрав!