Плач на самодива
В поле зелено с тъжни макове
и развилнени пеперуди
пристъпвах боса, нереална
и търсех своите заблуди.
Прикрити в корените на жита,
увити във бодливи храсти,
потънали със дъжд в земята,
излъгали за летни страсти...
Полека слънцето залезе,
затвориха очи житата,
дойдоха нощни пеперуди,
полегна немощно тревата.
И я видях... Облечена прозирно,
до кръста влязла във реката,
гръдта налята с зной обилно
танцуваше като в соната.
И беше тихо, като в крипта,
дъхът си чувах като тропот.
Запя по самодивски тихо -
като молба за сетна помощ.
От жалост падаха звездите,
очите на нощта умряха,
окапа шумата в горите,
житата в мъка изгоряха.
Над нея горска улулица
потайно се изви и кресна.
Погледна жално самодива...
Потъна, вече не излезна...
© Геновева Симеонова All rights reserved.
