По пътя си долюбвам
очите,
вречени на светлината.
И в тях чета
за великаните и мравките,
за костенурката,
настигнала сълзата ми
пред топлия
и плюшен цвят,
попил предесенната изповед.
Виделината ме мълчи
и пита границата
за вселенските акорди.
Едничка нота знае,
че непознат
е само този слънчогледов път,
по който
себе си не сещам
и подминават сянката ми
ангели и демони,
докато слънцето преглъщам.
© Бела Тихомирова All rights reserved.