Побелялата татарка
Побелялата татарка
(по Дмитрий Нечаенко)
Звездни хански очи
пак ми будят нощите.
От копита - звъни.
Светят остро стрелите.
Разкажи ми, татарке,
де е Вятърът стихнал?!
Колко сбира угарки
от Безкрайното Тихо?!
Колко пътища гони,
през пожари, Палача?!
Колко юрти разгони?
Де конете му скачат?
Те, князете, далечни
си склониха главата
и пред Тангра, пред Вечното
се кълняха в Земята...
Аз съм сам от народа...
Може би, нейде, Там
да съм бил воевода,
да съм бил хан - жупан?!
Може би, във пожари
да съм хвърлял икони,
очите ми да са изгаряли,
от църквата са ме гонили?
Отмъщавах жестоко...
Само меча, в ответ!
Само "Око за око!" -
най-добрият завет!
Аз съм войник на Земята!
На вензела ми - пшеница!
Само тя ми е Святото,
само в нея зениците!
Аз не спя, преди битка...
Вече, трезвен, не пея...
Помня селската питка
и съм малък пред нея!
Тази вечер, с угарки,
писах нещо, що беше...
Побеляла татарка,
разревана, кълнеше...
© Красимир Дяков All rights reserved.
