Поема за баща ми

ПОЕМА ЗА БАЩА МИ/

/нещичко от миналото/

За цял ден труд във Текезето,

ти заработваш за кибрит!

Пари не падат от Небето,

корема ти да бъде сит…

Изпразваше се нашто село.

Тук не останаха мъже.

Нас паника ни бе обзела,

туй беше нашто дередже!

Макар,че взеха да глобяват,

в напуснатото текезе,

че в село мъже не остават,

че нищо на върви добре.

Проблем на селските велможи,

останали със пръст в уста,

това бе вече, че не можат,

да ползват селската рая.

И почнаха да се надцакват,

от селото и от града,

на „висшите“ да се оплакват,

да се спасяват от беда.

Орачи нямаше за къра,

кой блоковете да оре,

борбата беше за „катъра“,

туй трябва да се разбере!

Реши се спора най-накрая,

града да има преднина,

строежите там що се правят,

по- важни са за таз страна!

Че там със кирки и лопати,

Социализъма строят!

И в построените палати,

На „новото“ се прави път.

Оставиха ни най-подире,

да правим своя градски „бач“,

и с глоби в село да ни спират,

спечелен беше този „Мач“.

Дошлите във града от село,

макар да знаят да орат,

но тука беше друго дело

и трябваше да издържат.

Те тук копаеха канали,

пренасяха на гръб тръби,

навярно вече сте разбрали,

че тук се сменяха Съдби.

Те тук станаха бели роби.

Живота им бе само труд.

Социализма ги за гроби,

Димитровград бе с туй прочут!

Те спяха в голите бараки,

натъпкани със нар до нар,

варяха боб в големи баки…

Живота им – голям кошмар!

От село пълнеха торбата

със хляб, сланина и праз лук,

да вържат в града двата ката,

а не да идат на боклука

Пестяха малката заплата,

нали за нея бяха тук!

За харчиш ли я, тя се крата,

напразно си полагал тевруд.

А те по селски я пестяха,

да влезе в къщи някой лев,

и така напред вървяха,

не бяха тук дошли за кеф…