Покълване
Небето днес е сресано на облак
от гъсти, неразплетени вълма
и ниско се е спуснало, така че
ухае дъждоносно над града.
Копринената грива на гръдта му,
разрошена от вятъра вали.
Земята сладко пие тежестта му,
та жадната си пръст да утоли.
В такова време плача неизбежно –
до всяка капка, по една сълза.
Дърветата разлистват се копнежно,
забравили за зимната тъга.
Небето плаче заедно със мене.
Очите ми са пълни езера,
а в тях се къпе ярка, отразена,
разцъфналата от дъжда дъга.
Просветва слънцето след птиче ято,
а облакът разрошен отлетя.
Най-влюбващото време е, когато
от семенце покълва пролетта.
© Павлина All rights reserved.
