Събуждаш се, а слънцето го няма.

Трябва да е ден, но нощта още не си е отишла.

Излизаш навън.

Всичко е мрак и си мислиш каква картина тъжна.

Виждаш ковчег, а до него хора с червени очи, обляни в сълзи.

Вътре дълбоко в ковчега без светлина,

без въздух заспал твой близък човек.

Заспал е вечния сън на смъртта.

До него нищо няма, със себе си не взима нищо,

остава си самичък в пръстта.

Крещиш без глас: "Не си отивай",

но знаеш, че няма смисъл от това.

Некролог закачаш на входната врата и разбираш,

че част от теб я няма.